Урок по самозащита(за разгрявка) Oh, oh, oh. We want to learn how to defend ourselves against pointed sticks, do we? Getting all high and mighty, eh? Fresh fruit not good enough for you eh?
Скечът започва, когато Джон Клийз влиза със стройна физкултурническа походка. Сериозният му вид, късите бели панталонки и погледа на маниак дават основание за сериозни притеснения. И те се оправдават. Това е един от най-абсурдните скечове на Монти Пайтън (въпреки че подобно определение е доста условно – те всички са абсурдни; това е запазената им марка). На първо място, смехът се получава от замяната на един ключов за ситуацията елемент с друг. Хладното оръжие, заострената пръчка, и пр. са заменени с пресни плодове. Има силно разминаване между функцията и същността на предмета – очаква се, че трябва да се защитаваме от страшни неща, а пресните плодове определено не са такива. Упорството на инструктура колко опасни са те само засилва комичния ефект. Кулминация на безумието е крилатата фраза „Следващия път, когато някой маниакален убиец ти излезе насреща с шепа малинки, не идвай да хленчиш при мен!”. Всичко е наопаки. В края на курса инструктурът, който трябва да учи на самозащита, застрелва собствения си ученик с пистолет, след което спокойно обезврежда набедения за страховито оръжие банан, като чисто и просто го изяжда.
Несъмнено ключово за този скеч е и облеклото – късите бели шорти, стегнатият спортен вид, които само подчертават нелепостта на цялата ситуация. Скечът може да се възприеме като своеобразна пародия на безсмислените порядки и заповеди в армията. Такова тълкувание се подсилва преди всичко от поведението на инструктора, блестящо изигран от Клийз, с неговите нервни тикове и заплашителна истеричност. Не по-малко важни са и репликите, характерни за човека с малката власт: Мислите, че знаете всичко, а?, Мислим се за всемогъщи, а?, Не идвай да ми хленчиш!, и пр. Убедителна причина да разберем скеча по такъв начин е и фактът, че в сценария ролята на Джон Клийз е обозначена като „сержант”. Изводът: насилието на инструктора над неговите ученици е напълно неоправдано, а това, на което ги учи, напълно безполезно. Разбира се, няма да се разсърдим, ако разбирате нещата по-друг начин. Няма да ви застреляме или нещо подобно...Мислите се за много умни, а?
Международна философия (играта започва)
Еврика!
Този скеч представя философите на Гърция в оспорван футболен мач с великите немски философи. В най-популярната игра – футбола са вкарани най-неочаквани участници. Комизмът обаче нямаше да е същият, ако футболистите бяха заменени например с анимационни герои, банкери или миньори. Смешното се поражда именно от дълбокото противоречие между философите – хора на отвлечените, абстрактни идеи и футболистите – хора на активната физическа дейност (Неизбежно, съзнавайки, че се подаваме на предубеждения и стереотипи, се сещаме за стария виц Една майка имала двама сина – единият бил умен, а другият бил футболист). Правилата на философията и футбола се сблъскват. Аристотел прилага приоми от Перипатетическата школа. Философите, така да се каже, играят своеобразно, разхождайки се по терена в дълбок размисъл, докато топката стои недокосната в средата на полето. Скечът не пропуска да отдаде дължимото и на спортните коментатори с техните винаги драматични вътрешни изживявания на играта, с внезапното снишаване и повишаване на гласа, и пр. Имаме пълна пародия на типичния футболен мач.
Целият скеч е една забавна интелектуална игра на сравнение и противопоставяне. Игра, в която двете страни са философията и футболът. Открий разликите! Максимално се използват всички аналогии. Така характерните спорове с рефера (добре, че не са виждали българското първенство) се превръщат в дълбоки екзистенциални спорове. Ницше обвинява съдията, че няма свободна воля. По-късно Кант ще твърди посредством категорическия императив, че онтологически голът съществува само във въображението.
Всъщност скечът има двойна насоченост. Бихме могли, разбира се, да се сетим за интелектуалните възможности на футболистите, да забележим колко до болка познати са похватите на коментатора с любимата интонация, нескончаемите прякори, изключително ценната информация, която дава за играта. Но истински осмяни в този скеч са самите философи, които мислят повече от 80 минути какво трябва да направят с топката. Отнесени в своите абстрактни светове, те са жалки, когато трябва да се справят с един елементарен практически проблем. Добре че Архимед се сеща, че трябва да ритне топката. Еврика!
Romani ite domum (време е да си вървим)
Now, write it out a hundred times!
Това е култова сцена от филма на Монти Пайтън Животът на Брайън. Брайън, който иска да стане член на Народния фронт на Юдея, трябва да се докаже, като напише анти-римски лозунг на двореца на Пилат Понтийски. Тъмна нощ е, той пише, а зад него бавно се приближава снажен римски центурион. Ефектът на напрежението е използван във висша степен. Настъпателната музика, бавните крачки на войника още повече усилват тревожността. И тук идва моментът на изненадата. Скечът е блестящо основан на игра с кода. Надписът на Брайън има две ключови характеристики: 1. Това е надпис против режима, той е незаконен. 2. Това е грешен от граматична гледна точка надпис, той е неверен. Римският войник също има две ключови харектеристики: 1.Той е римлянин, т.е. говори латински и 2. Той е войник. Случва се разбира се неочакваното. Влизат в сила нерелевантните за ситуацията значения. Вместо войник, който наказва нарушилия реда за подривната му дейност, ние виждаме владеещия латинския език да наказва Браян за граматическите му грешки. Скечът е още по-смешен, като имаме предвид, че центурионът разпитва Брайън за локативната форма на домус и за императива в мн. ч. на eo, опрял сабя в гърлото му.
Няма как да не направим аналогия с учителите педанти, истински изтезатели за всеки свободомислещ ум. Със своето строго отношение и недостатъчна прозорливост те са умело портретирани в образа на центуриона. Също като тях той държи само на формалното, а съдържанието му убягва някъде по пътя. Затова и той кара престъпника да напише подривното послание сто пъти, за да усвои както трябва граматичните форми. Из целия филм после ще се мяркат войници, опитващи се да изтрият злощастните упражнения на Браян. Черната дъска пародийно е уголемена до стена на дворец, а латинският език (не)изненадващо се оказва крайно неприложим в ежедневието. Главно защото всички се интересуват не какво казваме, а как го казваме, не колко гали е избил Цезар, а как да се преведе герундивната контрукция. Латински, върви си у дома!
Мръсната вилица (за десерт)
No Mungo... never kill a customer.
Скечът с мръсната филица, познат още като скеча с ресторанта (the restaurant sketch), започва тихо и спокойно със срещата на мъж и жена в изискан френски ресторант. Нищо не подсказва бурята, която ще се развихри след малко. Това, което отключва ситуацията и разгаря страстите, е невинната фраза Вилицата ми е малко мръсна. Следва сцена, достойна за екшън, в която се събира целият персонал на ресторанта, включително и разбеснелият се готвач с огромен сатър в ръка. На първо място хуморът се основава на преувеличаването, едно от основните средства на смеха, посочено от Исак Паси. От едно петънце става грандиозен скандал, от мухата става слон. Комичният ефект не би бил същият обаче, ако не беше налице и специфично обръщане на ситуациите и стереотипите. Знаем, че обикновено клиентите са тези, които се оплакват и преувеличават, а персоналът омаловажава всичко и гледа да уреди нещата, и пр. Напротив, в този скеч ресторантьорите са тези, които преувеличават чудовищно, а клиентите, смутени, се опитват да ги успокоят. Нетипичното поведение, съчетано с хиперболата правят ситуацията все по-абсурдна и абсурдна.
Самият скеч може да се приеме и като удачна пародия на френските ресторанти с тяхното пословично добро обслужване. Любезността в случая е доведена до крайност и управителят на ресторанта се самоубива с мръсната вилица, която е имал злощастието да предложи на своите клиенти. Осмиването обаче става и по друг параграф. В изискания ресторант готвачката с гноясали пръсти къса салатата, готвачът е луд, а сервитьорът има болезнена рана в главата. Двете посоки на осмиване не само не си противоречат, но се допълват прекрасно, за да засилят лавинообразно нарастващия смях. Прочутата реплика Клиентът винаги е прав показателно се изражда в Никога не убивай клиент.
Този скеч е интересен и с това, че е един от малкото (ако не и единственият) с финална реплика: Добре, че не им казах за мръсния нож. Обикновено скечовете на Монти Пайтън прекъсват внезапно, дори понякога някой от героите казва Какъв глупав скеч! и си тръгва. (Друг любим метод за завършване на скеч е да се пусне 16-тонна подкова върху героите, или да влезе средновековен рицар, който да ги удари по главите със сурово пиле). Монти Пайтън се отказват от изпитания метод с финална реплика, за да въведат новаторския подход скечовете да са свързани асоциативно, да следват потока на съзнанието. Понякога пък Джон Клииз се включва като радиоговорител и казва: А сега е време за нещо напълно различно...
А сега е време за нещо напълно различно...
18.7.08
Американска нощ
В диалога „Йон” на Платон се застъпва тезата, че изкуството идва от боговете. Поетите също като прорицателите просто предават едно послание, изпратено им свише, но те не го разбират, нито могат да го обяснят. Изкуството е плод на божествено озарение, миг на вдъхновение и радост, устремен порив за сътворение.
Но изкуството е и мъчителен процес на търсене, понасяне на критики, съмнения, досадни поправки. Това са двете страни на една монета, двете лица на Янус. Ние, читателите, слушателите, зрителите виждаме само готовото произведение. Можем да го харасаме или отхвърлим, да бъдем запленени или отвратени, провокирани или отегчени, но в крайна сметка ние виждаме само крайния вариант. Един филм, например, достига до нас с определена дължина, определен набор от сцени, подредени по определен начин. Но за да се стигне дотук е трябвало да бъдат заснети много повече сцени и от тях е избрано най-доброто. Версията, която ние виждаме, е крайната точка на един много дълъг процес, върхът на айсберга, едно добре оброботено вдъхновение, божествен глас, който досига до нас чрез множество технически приспособления.
Именно затова, особено ме впечатли филмът „Американска нощ”, който гледах наскоро. Не бих казала, че това е филм, който ме накара да се разплача или промени завинаги начина, по който възприемам света, но със сигурност мога да кажа, че ме заинтригува и промени начина, по който възприемам самите филми. Накратко казано, „Американска нощ” е филм за правенето на филми. За разлика обаче от „8½” (1963) на Фелини или „Ах, този Джаз” (1979) на Боб Фоси, тук режисьорът спира вниманието си предимно върху техническите елементи от изпълнението на филма. Самото заглавие „Американска нощ” е технически термин за сцена, снимана през деня, която чрез специален похват заприличва на нощна. Американската нощ всъщност е ден, и още от заглавието започва да ни става ясно, че в киното не всичко е такова, каквото изглежда. Трюфо използва похвата „филм във филма” и представя заснемането на „Запознайте се с Памела” – сълзлива меодрама за млада англичанка, която се влюбва в бащата на съпруга си и избягва с него. Режисьорът на „Запознайте се с Памела” Феранд се играе от самия Трюфо, който по изключително оригинален начин преплита реалност и измислица, действителност и фикция. Всъщност ние зрителите имаме възможност да надникнем на снимачната площадка, да видим правдиви детайли от процеса Изкуство – именно това дава основание на мнозина от съвременниците на Трюфо да обявят филма му за документален. Макар и това да не е съвсем така – „Американска нощ” е игрален филм, който не борави с дати, документи, стари снимки и пр. – няма как да не се съгласим, че в него по наистина забавен начин можем да разберем основните неща за кино продукцията. Тук наблюдаваме като на длан различните персони във филмовата индустрия – от сценичния работник с неговите находчиви изобретения, през застаряващата примадона и вечният любовник, който трябва да се примири с факта, че е гей, до младата Джули, която пристига на снимките с целия чар на своята красота, но и с тревожния спомен за наскоро преживяната нервна криза. Като прибавим ревнивия главен актьор, чиято приятелка му изневерява по всички ъгли на снимачната площадка и съпругата на отговорника по костюмите, която го следва навсякъде, за да го предпази от „покварените” актриси, картината става пълна. Екипът се състои не само от актьорите – внушава Трюфо - но и от всички онези хора, които остават зад кадър, но без чиито труд филмът е невъзможен; всички онези, които помагат на актьорите да изглеждат красиви и недостижими, които работят нощем, за да оправят сценария, които разстилат сняг посред лято, правят дъжд при безоблачно небе и жертват личния си живот. „Зад” филма, „зад” лентата стоят толкова хора, които никога няма да видим, толкова гласове, които няма да чуем, толкова труд, който остава в масовката. Режисьорът на „Американска нощ” ни позволява да ги видим – с всичките им дребни проблеми, радости и тревоги.
Не по-малко важни са и актьорите – но не онези бляскави, застинали образи на тъга или величие, а актьорите без маска, актьорите зад кадър. „Американска нощ” е и филм за това кой с кого спи, на кого изневерява и защо. Наистина ли правенето на филми е така тясно свързано с правенето на любов. Развратена, покварена ли е кино индустрията? Актьорите са в не по-малко сложни взаимоотношения помежду си отколкото героите, които играят. Ролята на изоставената жена на средна възраст трагично допълва личната съдба на Северин, която все по-трудно запомня репликите си и търси утеха в алкохола. Дъщеря на преуспяла Холивудска звезда, Джули обаче има не по-лека съдба. В лицето на Северин тя вижда своето бъдеще. Джули по-добре от всички осъзнава колко измамно и пошло е киното и копнее да се откаже. По парадоксален начин думите, които тя изрича, когато решава да промени живота си, стават част от сценария на филма, а Алфонс настоява с нея да избягат, също както тя избягва във филма с бащата на неговия герой. И също както бащата във „Запознайте се с Памела” умира, така и актьорът, който го играе умира, поставяйки в задънена улица цялата продукция.
Къде започва и къде свършва изкуството, кое е по-важно за актьора - киното или личния му живот? Това са само част от въпросите, които Трюфо задава в своя филм. През цялото време в черно-бяло се повтаря сънят на режисьора, вероятно спомен от детството: малко момченце в тъмна нощ открадва всички афиши за филма „Гражданинът Кейн”. През нощта или през деня е сниман сънят? Няма значение. В съня нищо не е истинско. Също както в изкуството. То ни влудява, кара ни да вършим щури неща, постоянно да преоткриваме себе си. „Магьосници ли са жените?” – пита Алфонс през целия филм, и ние с не по-малък успех бихме могли да попитаме „Магия ли е киното?”. Очевидно, и в двата случая отговорът е положителен...
Киното е магия и за тези, които му се наслаждават, но и за тези, които го правят. В първия случай, то е наслада за сетивата, празник на цветове, картини и идеи; във втория – радостта от вдъхновението, но и търпението, щастливите изходи от невъзможни ситуации, успешната борба със сроковете, победата на твореца над „хората с парите”.
„Американска нощ” е произеведение, което осъществява вечната мечта на човека да погледне зад кулисите, да разбере как става фокусът. Но същевременно този филм с блестящата си режисура и оригинални идеи ни покзва, че, за да правиш кино, е необходимо и нещо повече от технически умения – необходими са сърце, душа, живот. Актьорите са ранимите, субективните посредници между всички зад кадър и всички пред екрана, между божественото вдъхновение отгоре и всичи ние, които сме долу, но искаме да се извисим чрез изкуството. Така се връщаме отново в началото. Краят на „Американска Нощ” е и неговото начало. Камерите се приближават, после се отдалечават, изключваме телевизионния екран, напускаме киното и вече сме сами със себе си. Но не съвсем – с нас е филмътJ
Но изкуството е и мъчителен процес на търсене, понасяне на критики, съмнения, досадни поправки. Това са двете страни на една монета, двете лица на Янус. Ние, читателите, слушателите, зрителите виждаме само готовото произведение. Можем да го харасаме или отхвърлим, да бъдем запленени или отвратени, провокирани или отегчени, но в крайна сметка ние виждаме само крайния вариант. Един филм, например, достига до нас с определена дължина, определен набор от сцени, подредени по определен начин. Но за да се стигне дотук е трябвало да бъдат заснети много повече сцени и от тях е избрано най-доброто. Версията, която ние виждаме, е крайната точка на един много дълъг процес, върхът на айсберга, едно добре оброботено вдъхновение, божествен глас, който досига до нас чрез множество технически приспособления.
Именно затова, особено ме впечатли филмът „Американска нощ”, който гледах наскоро. Не бих казала, че това е филм, който ме накара да се разплача или промени завинаги начина, по който възприемам света, но със сигурност мога да кажа, че ме заинтригува и промени начина, по който възприемам самите филми. Накратко казано, „Американска нощ” е филм за правенето на филми. За разлика обаче от „8½” (1963) на Фелини или „Ах, този Джаз” (1979) на Боб Фоси, тук режисьорът спира вниманието си предимно върху техническите елементи от изпълнението на филма. Самото заглавие „Американска нощ” е технически термин за сцена, снимана през деня, която чрез специален похват заприличва на нощна. Американската нощ всъщност е ден, и още от заглавието започва да ни става ясно, че в киното не всичко е такова, каквото изглежда. Трюфо използва похвата „филм във филма” и представя заснемането на „Запознайте се с Памела” – сълзлива меодрама за млада англичанка, която се влюбва в бащата на съпруга си и избягва с него. Режисьорът на „Запознайте се с Памела” Феранд се играе от самия Трюфо, който по изключително оригинален начин преплита реалност и измислица, действителност и фикция. Всъщност ние зрителите имаме възможност да надникнем на снимачната площадка, да видим правдиви детайли от процеса Изкуство – именно това дава основание на мнозина от съвременниците на Трюфо да обявят филма му за документален. Макар и това да не е съвсем така – „Американска нощ” е игрален филм, който не борави с дати, документи, стари снимки и пр. – няма как да не се съгласим, че в него по наистина забавен начин можем да разберем основните неща за кино продукцията. Тук наблюдаваме като на длан различните персони във филмовата индустрия – от сценичния работник с неговите находчиви изобретения, през застаряващата примадона и вечният любовник, който трябва да се примири с факта, че е гей, до младата Джули, която пристига на снимките с целия чар на своята красота, но и с тревожния спомен за наскоро преживяната нервна криза. Като прибавим ревнивия главен актьор, чиято приятелка му изневерява по всички ъгли на снимачната площадка и съпругата на отговорника по костюмите, която го следва навсякъде, за да го предпази от „покварените” актриси, картината става пълна. Екипът се състои не само от актьорите – внушава Трюфо - но и от всички онези хора, които остават зад кадър, но без чиито труд филмът е невъзможен; всички онези, които помагат на актьорите да изглеждат красиви и недостижими, които работят нощем, за да оправят сценария, които разстилат сняг посред лято, правят дъжд при безоблачно небе и жертват личния си живот. „Зад” филма, „зад” лентата стоят толкова хора, които никога няма да видим, толкова гласове, които няма да чуем, толкова труд, който остава в масовката. Режисьорът на „Американска нощ” ни позволява да ги видим – с всичките им дребни проблеми, радости и тревоги.
Не по-малко важни са и актьорите – но не онези бляскави, застинали образи на тъга или величие, а актьорите без маска, актьорите зад кадър. „Американска нощ” е и филм за това кой с кого спи, на кого изневерява и защо. Наистина ли правенето на филми е така тясно свързано с правенето на любов. Развратена, покварена ли е кино индустрията? Актьорите са в не по-малко сложни взаимоотношения помежду си отколкото героите, които играят. Ролята на изоставената жена на средна възраст трагично допълва личната съдба на Северин, която все по-трудно запомня репликите си и търси утеха в алкохола. Дъщеря на преуспяла Холивудска звезда, Джули обаче има не по-лека съдба. В лицето на Северин тя вижда своето бъдеще. Джули по-добре от всички осъзнава колко измамно и пошло е киното и копнее да се откаже. По парадоксален начин думите, които тя изрича, когато решава да промени живота си, стават част от сценария на филма, а Алфонс настоява с нея да избягат, също както тя избягва във филма с бащата на неговия герой. И също както бащата във „Запознайте се с Памела” умира, така и актьорът, който го играе умира, поставяйки в задънена улица цялата продукция.
Къде започва и къде свършва изкуството, кое е по-важно за актьора - киното или личния му живот? Това са само част от въпросите, които Трюфо задава в своя филм. През цялото време в черно-бяло се повтаря сънят на режисьора, вероятно спомен от детството: малко момченце в тъмна нощ открадва всички афиши за филма „Гражданинът Кейн”. През нощта или през деня е сниман сънят? Няма значение. В съня нищо не е истинско. Също както в изкуството. То ни влудява, кара ни да вършим щури неща, постоянно да преоткриваме себе си. „Магьосници ли са жените?” – пита Алфонс през целия филм, и ние с не по-малък успех бихме могли да попитаме „Магия ли е киното?”. Очевидно, и в двата случая отговорът е положителен...
Киното е магия и за тези, които му се наслаждават, но и за тези, които го правят. В първия случай, то е наслада за сетивата, празник на цветове, картини и идеи; във втория – радостта от вдъхновението, но и търпението, щастливите изходи от невъзможни ситуации, успешната борба със сроковете, победата на твореца над „хората с парите”.
„Американска нощ” е произеведение, което осъществява вечната мечта на човека да погледне зад кулисите, да разбере как става фокусът. Но същевременно този филм с блестящата си режисура и оригинални идеи ни покзва, че, за да правиш кино, е необходимо и нещо повече от технически умения – необходими са сърце, душа, живот. Актьорите са ранимите, субективните посредници между всички зад кадър и всички пред екрана, между божественото вдъхновение отгоре и всичи ние, които сме долу, но искаме да се извисим чрез изкуството. Така се връщаме отново в началото. Краят на „Американска Нощ” е и неговото начало. Камерите се приближават, после се отдалечават, изключваме телевизионния екран, напускаме киното и вече сме сами със себе си. Но не съвсем – с нас е филмътJ
КИНО С ЧАСОВНИКОВ МЕХАНИЗЪМ
В книгата си „Метафорите, чрез които живеем” Джордж Лейкъф и Марк Джонсън защитават тезата, че метафорите не са просто поетически приумици, украшения на езика, а напротив, основни структури на нашата концептуална система, на начина ни на възприемане и описване на света. Двамата автори дават за пример метафората ВРЕМЕТО Е ПАРИ. Ето как е отразена тя в съвременния език:
Губиш ми времето.
Това устройство ще ти спести часове.
Нямам време да ти отделя.
Тази задача ми струваше цял час.
Инвестирах много време в това.
Свърши ми времето.
На английски има още съчетания като spend your time, use your time profitably, to live on borrowed time, и пр.
Това, което става ясно от тези примери, е, че в нашето общество ВРЕМЕТО Е ПАРИ, ВРЕМЕТО Е РЕСУРС, ВРЕМЕТО Е ЦЕННА СТОКА. Този начин на мислене рефлектира и в поведението ни, в множество общоприети практики: плаща се надница за определено време, хотелските стаи се плащат за време, лихвите се изчисляват за време. ВРЕМЕТО Е ПАРИ не е просто метафора, това е начин на живот, начинът на живот на съвременното западно общество, който би останал неразбран от множество други култури в древността или близкото минало.
ВРЕМЕТО Е ПАРИ, ВРЕМЕТО Е СТОКА е една своеобразна еманация на консумацията, един своеобразен лозунг, заменил стария „петилетката за три години”. Но за да не губя време, минавам по същество. Филмът, за който става дума, Cashback (Живот на пауза) тръгва от тази концепция за времето, за да я развие по един напълно неочакван, странен и доста поетичен начин. Главният герой, Бен, изоставен от приятелката си, изгубва способността си да спи. Той е студент в арт-колеж, бъдещ художник с ужасяваща депресия и 8 излишни часа в денонощието. И така той решава да направи най-логичното – да продаде времето си за пари, ВРЕМЕТО Е ПАРИ. В излишните осем часа, в които не може да спи, той започва работа, нощна смяна, в супермаркет в Лондон. Това са 8 дълги, мъчителни, скучни часове сред щандовете с безупречно наредени стоки, върху изрядно измитите студени бели плочки и под глухите неонови лампи.
Всеки в магазина има свой начин да се справи с бавно влачещото се време. Златното правило на Шанън, продавачката на касата, е: никога не поглеждай часовника. Колегите на Бен се забавляват с плоски шеги и надбягвания с пазарни колички. Те вършат всичко друго освен работа, за да убият времето. А какво прави главният герой? Той достига до гениалната идея, че най-добрият начин да не усетиш времето е да го спреш. Не да го убиеш, а да го уловиш в неговата пълнота. Всеки момент, всеки цвят, всяка форма. Всичко замръзва пред очите на Бен. Както когато видиш много красиво момиче на улицата и ти се иска да го гледаш завинаги – така определя усещането той. Да спреш момента, да грабнеш мига, carpe diem. И докато бавно събличаш с поглед (в случая не само с погледJ)дрехите й, да видиш истинската красота, пълната красота, онзи дребен детайл, онази особена извивка, която прави всяка жена уникална.
Всяка жена тайно мечтае да я обича художник – казва главният герой. Но в случая женската красота е също метафора, метафора за живота. Животът, който е красив във всеки един миг, стига да успееш да го видиш – разпилените грахови зърна по пода със зеления им цвят, студентското общежитие под голямата кръгла луна, белият сняг, осветен от уличната лампа в черната нощ. Всъщност заслужава си да се гледа целият филм, дори само заради последния кадър. Главно заради последния кадър. И понеже сме започнали с метафори, за мен целият филм е една метафора: как минава времето в живота ни. Някои, също като Шанън, касиерката, предпочитат да се крият от часовника, да не мислят как минава времето, какво пропускат, и докато се усетят, тяхната смяна е свършила. Други го пилеят в глупости, убиват времето, без никога да направят нещо сериозно. Часовникът за тях е нещо твърде абстрактно. Те са заети да подреждат щандове и да кръшкат от подреждането на щандове. И смяната свършва. Трети, като главния герой – те спират времето, те го ограбват, вземайки най-хубавото от всеки момент. И една смяна от 8 часа побира в себе си всички времена. Тя е вечността в нейното пълнокръвие и многоизмерност. Всички минути, часове, дни, всичко, което някога е съществувало, се побира в тази смяна. Тя е време за любов. Любов естетическа, любов безсрамна, любов към простите неща, които се оказват най-ценни. И така в универсалния магазин, в абсолютния храм на консумацията, Бен открива нещо много, много истинско.
„Лошата новина е, че времото лети, добрата новина е, че ти си пилотът.” Филмът Cashback e интересен и с още нещо. В него практически няма никакви специални ефекти. Неговото почти магическо усещане се постига изцяло със стоп-кадър. Филмът не е фантастика. В него няма машини, луди учени и експерименти, които се объркват катастрофално заради муха, паяк и пр. Напротив, той е изключително реален. И в това е цялото му противоречие. Защото той е реален колкото един сън, например. (Сънят в повечето случаи ни се струва реален, а като се събудим се оказва, че не е.) Cashback ни кара да се замислим за възможностите на човешкото съзнание при въприемането на времето и на света въобще.
Принципно, има две основни мнения относно проблема какво е времето. Според първото, времето е част от фундаменталната структура на Вселената, измерение, в което събитията се случват в последователност и което може да бъде измерено. Вместилище. Самите ние, нашият живот, страсти, болка – всичко се случва във времето, което е независимо в своя ход от нас – т.е „ние сме във времето”. Един от основоположниците на този възглед и главен негов защитник е сър Исак Нютон. Коренно противополжна е тезата на Лайбниц и Кант, според която времето е част от фундаменталната способност за познание заедно с представата за пространство и брой. В този смисъл времето не се отнася към никаква същност, която „тече”, то не съдържа събитията в себе си и е не толкова нещо, което може да бъде измервано, колкото част от умствената способност за измерване, т.е „времето е в нас” – a priori съществуваща интуиция, чрез която възприемаме и измерваме света. Cashback e прекрасна илюстрация на втората теза. Времето е крайно субективно. Времето зависи от нас. Ние можем да го спираме, да го забавяме или забързваме. Ние сме пилотите. И както открива героят от книгата на Рей Бредбъри „Вино от глухарчета”: най-добрата машина на времето е човешкият ум, нашата собствена душа. Според Св. Августин, например, времето е функция на човешкото възприятие. Той използва характерен термин на латински distentio – „разтягане”, „протяжност” на душата. Този термин отразява усещането за напрежение, разтягане, което възприятието за време създава. Според Августин времето психологически съществува като продължителност на очакването (бъдеще), продължителност на вниманието (настояще) и продължителност на помненето, паметта (минало).
Когато ни е скучно, времето буквално пълзи, когато се влюбим, то лети. Бен иска да зъдржи момента, в който се влюбва в Шарън. Но мигът избягва ловко, избягва със смеха на победител. Времето е относително, не абсолютно. Можеш да изживееш целия си живот за три дни, 20 години могат да ти се сторят като един миг, като непрекъснат отрязък от време, толкова скучни и монотонни са били те. Всеки живее в своето собствено време, в своите спомени и очаквания, в протяжността на собствената си душа. Да се влюбиш означава да вкараш някого в своето време, да спреш времето заедно с него или да го изживееш на един дъх.
Заглавието на филма Cashback е преведено на български Живот на пауза. Това обаче не е точният превод. Всъщност на български ние нямаме термин, който да отговаря на cashback. Това означава да платиш с кредитна карта и да ти върнат пари в брой. Така главният герой продава времето си, дава го на кредит, но това, което той получава обратно не са пари. Това не е най-важното. Той получава любов. Това е справедливата размяна. Метафората ВРЕМЕТО Е ПАРИ бива заменена от метафората: ЛЮБОВТА Е ОПАКОВАНА В КРАСОТА И СКРИТА МЕЖДУ СЕКУНДИТЕ НА СОБСТВЕНИЯ ТИ ЖИВОТ. АКО НЕ СПРЕШ ЗА МАЛКО, МОЖЕ И ДА Я ПРОПУСНЕШ.
Губиш ми времето.
Това устройство ще ти спести часове.
Нямам време да ти отделя.
Тази задача ми струваше цял час.
Инвестирах много време в това.
Свърши ми времето.
На английски има още съчетания като spend your time, use your time profitably, to live on borrowed time, и пр.
Това, което става ясно от тези примери, е, че в нашето общество ВРЕМЕТО Е ПАРИ, ВРЕМЕТО Е РЕСУРС, ВРЕМЕТО Е ЦЕННА СТОКА. Този начин на мислене рефлектира и в поведението ни, в множество общоприети практики: плаща се надница за определено време, хотелските стаи се плащат за време, лихвите се изчисляват за време. ВРЕМЕТО Е ПАРИ не е просто метафора, това е начин на живот, начинът на живот на съвременното западно общество, който би останал неразбран от множество други култури в древността или близкото минало.
ВРЕМЕТО Е ПАРИ, ВРЕМЕТО Е СТОКА е една своеобразна еманация на консумацията, един своеобразен лозунг, заменил стария „петилетката за три години”. Но за да не губя време, минавам по същество. Филмът, за който става дума, Cashback (Живот на пауза) тръгва от тази концепция за времето, за да я развие по един напълно неочакван, странен и доста поетичен начин. Главният герой, Бен, изоставен от приятелката си, изгубва способността си да спи. Той е студент в арт-колеж, бъдещ художник с ужасяваща депресия и 8 излишни часа в денонощието. И така той решава да направи най-логичното – да продаде времето си за пари, ВРЕМЕТО Е ПАРИ. В излишните осем часа, в които не може да спи, той започва работа, нощна смяна, в супермаркет в Лондон. Това са 8 дълги, мъчителни, скучни часове сред щандовете с безупречно наредени стоки, върху изрядно измитите студени бели плочки и под глухите неонови лампи.
Всеки в магазина има свой начин да се справи с бавно влачещото се време. Златното правило на Шанън, продавачката на касата, е: никога не поглеждай часовника. Колегите на Бен се забавляват с плоски шеги и надбягвания с пазарни колички. Те вършат всичко друго освен работа, за да убият времето. А какво прави главният герой? Той достига до гениалната идея, че най-добрият начин да не усетиш времето е да го спреш. Не да го убиеш, а да го уловиш в неговата пълнота. Всеки момент, всеки цвят, всяка форма. Всичко замръзва пред очите на Бен. Както когато видиш много красиво момиче на улицата и ти се иска да го гледаш завинаги – така определя усещането той. Да спреш момента, да грабнеш мига, carpe diem. И докато бавно събличаш с поглед (в случая не само с погледJ)дрехите й, да видиш истинската красота, пълната красота, онзи дребен детайл, онази особена извивка, която прави всяка жена уникална.
Всяка жена тайно мечтае да я обича художник – казва главният герой. Но в случая женската красота е също метафора, метафора за живота. Животът, който е красив във всеки един миг, стига да успееш да го видиш – разпилените грахови зърна по пода със зеления им цвят, студентското общежитие под голямата кръгла луна, белият сняг, осветен от уличната лампа в черната нощ. Всъщност заслужава си да се гледа целият филм, дори само заради последния кадър. Главно заради последния кадър. И понеже сме започнали с метафори, за мен целият филм е една метафора: как минава времето в живота ни. Някои, също като Шанън, касиерката, предпочитат да се крият от часовника, да не мислят как минава времето, какво пропускат, и докато се усетят, тяхната смяна е свършила. Други го пилеят в глупости, убиват времето, без никога да направят нещо сериозно. Часовникът за тях е нещо твърде абстрактно. Те са заети да подреждат щандове и да кръшкат от подреждането на щандове. И смяната свършва. Трети, като главния герой – те спират времето, те го ограбват, вземайки най-хубавото от всеки момент. И една смяна от 8 часа побира в себе си всички времена. Тя е вечността в нейното пълнокръвие и многоизмерност. Всички минути, часове, дни, всичко, което някога е съществувало, се побира в тази смяна. Тя е време за любов. Любов естетическа, любов безсрамна, любов към простите неща, които се оказват най-ценни. И така в универсалния магазин, в абсолютния храм на консумацията, Бен открива нещо много, много истинско.
„Лошата новина е, че времото лети, добрата новина е, че ти си пилотът.” Филмът Cashback e интересен и с още нещо. В него практически няма никакви специални ефекти. Неговото почти магическо усещане се постига изцяло със стоп-кадър. Филмът не е фантастика. В него няма машини, луди учени и експерименти, които се объркват катастрофално заради муха, паяк и пр. Напротив, той е изключително реален. И в това е цялото му противоречие. Защото той е реален колкото един сън, например. (Сънят в повечето случаи ни се струва реален, а като се събудим се оказва, че не е.) Cashback ни кара да се замислим за възможностите на човешкото съзнание при въприемането на времето и на света въобще.
Принципно, има две основни мнения относно проблема какво е времето. Според първото, времето е част от фундаменталната структура на Вселената, измерение, в което събитията се случват в последователност и което може да бъде измерено. Вместилище. Самите ние, нашият живот, страсти, болка – всичко се случва във времето, което е независимо в своя ход от нас – т.е „ние сме във времето”. Един от основоположниците на този възглед и главен негов защитник е сър Исак Нютон. Коренно противополжна е тезата на Лайбниц и Кант, според която времето е част от фундаменталната способност за познание заедно с представата за пространство и брой. В този смисъл времето не се отнася към никаква същност, която „тече”, то не съдържа събитията в себе си и е не толкова нещо, което може да бъде измервано, колкото част от умствената способност за измерване, т.е „времето е в нас” – a priori съществуваща интуиция, чрез която възприемаме и измерваме света. Cashback e прекрасна илюстрация на втората теза. Времето е крайно субективно. Времето зависи от нас. Ние можем да го спираме, да го забавяме или забързваме. Ние сме пилотите. И както открива героят от книгата на Рей Бредбъри „Вино от глухарчета”: най-добрата машина на времето е човешкият ум, нашата собствена душа. Според Св. Августин, например, времето е функция на човешкото възприятие. Той използва характерен термин на латински distentio – „разтягане”, „протяжност” на душата. Този термин отразява усещането за напрежение, разтягане, което възприятието за време създава. Според Августин времето психологически съществува като продължителност на очакването (бъдеще), продължителност на вниманието (настояще) и продължителност на помненето, паметта (минало).
Когато ни е скучно, времето буквално пълзи, когато се влюбим, то лети. Бен иска да зъдржи момента, в който се влюбва в Шарън. Но мигът избягва ловко, избягва със смеха на победител. Времето е относително, не абсолютно. Можеш да изживееш целия си живот за три дни, 20 години могат да ти се сторят като един миг, като непрекъснат отрязък от време, толкова скучни и монотонни са били те. Всеки живее в своето собствено време, в своите спомени и очаквания, в протяжността на собствената си душа. Да се влюбиш означава да вкараш някого в своето време, да спреш времето заедно с него или да го изживееш на един дъх.
Заглавието на филма Cashback е преведено на български Живот на пауза. Това обаче не е точният превод. Всъщност на български ние нямаме термин, който да отговаря на cashback. Това означава да платиш с кредитна карта и да ти върнат пари в брой. Така главният герой продава времето си, дава го на кредит, но това, което той получава обратно не са пари. Това не е най-важното. Той получава любов. Това е справедливата размяна. Метафората ВРЕМЕТО Е ПАРИ бива заменена от метафората: ЛЮБОВТА Е ОПАКОВАНА В КРАСОТА И СКРИТА МЕЖДУ СЕКУНДИТЕ НА СОБСТВЕНИЯ ТИ ЖИВОТ. АКО НЕ СПРЕШ ЗА МАЛКО, МОЖЕ И ДА Я ПРОПУСНЕШ.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
