Monty Python

Урок по самозащита(за разгрявка) Oh, oh, oh. We want to learn how to defend ourselves against pointed sticks, do we? Getting all high and mighty, eh? Fresh fruit not good enough for you eh?

Скечът започва, когато Джон Клийз влиза със стройна физкултурническа походка. Сериозният му вид, късите бели панталонки и погледа на маниак дават основание за сериозни притеснения. И те се оправдават. Това е един от най-абсурдните скечове на Монти Пайтън (въпреки че подобно определение е доста условно – те всички са абсурдни; това е запазената им марка). На първо място, смехът се получава от замяната на един ключов за ситуацията елемент с друг. Хладното оръжие, заострената пръчка, и пр. са заменени с пресни плодове. Има силно разминаване между функцията и същността на предмета – очаква се, че трябва да се защитаваме от страшни неща, а пресните плодове определено не са такива. Упорството на инструктура колко опасни са те само засилва комичния ефект. Кулминация на безумието е крилатата фраза „Следващия път, когато някой маниакален убиец ти излезе насреща с шепа малинки, не идвай да хленчиш при мен!”. Всичко е наопаки. В края на курса инструктурът, който трябва да учи на самозащита, застрелва собствения си ученик с пистолет, след което спокойно обезврежда набедения за страховито оръжие банан, като чисто и просто го изяжда.
Несъмнено ключово за този скеч е и облеклото – късите бели шорти, стегнатият спортен вид, които само подчертават нелепостта на цялата ситуация. Скечът може да се възприеме като своеобразна пародия на безсмислените порядки и заповеди в армията. Такова тълкувание се подсилва преди всичко от поведението на инструктора, блестящо изигран от Клийз, с неговите нервни тикове и заплашителна истеричност. Не по-малко важни са и репликите, характерни за човека с малката власт: Мислите, че знаете всичко, а?, Мислим се за всемогъщи, а?, Не идвай да ми хленчиш!, и пр. Убедителна причина да разберем скеча по такъв начин е и фактът, че в сценария ролята на Джон Клийз е обозначена като „сержант”. Изводът: насилието на инструктора над неговите ученици е напълно неоправдано, а това, на което ги учи, напълно безполезно. Разбира се, няма да се разсърдим, ако разбирате нещата по-друг начин. Няма да ви застреляме или нещо подобно...Мислите се за много умни, а?


Международна философия (играта започва)
Еврика!

Този скеч представя философите на Гърция в оспорван футболен мач с великите немски философи. В най-популярната игра – футбола са вкарани най-неочаквани участници. Комизмът обаче нямаше да е същият, ако футболистите бяха заменени например с анимационни герои, банкери или миньори. Смешното се поражда именно от дълбокото противоречие между философите – хора на отвлечените, абстрактни идеи и футболистите – хора на активната физическа дейност (Неизбежно, съзнавайки, че се подаваме на предубеждения и стереотипи, се сещаме за стария виц Една майка имала двама сина – единият бил умен, а другият бил футболист). Правилата на философията и футбола се сблъскват. Аристотел прилага приоми от Перипатетическата школа. Философите, така да се каже, играят своеобразно, разхождайки се по терена в дълбок размисъл, докато топката стои недокосната в средата на полето. Скечът не пропуска да отдаде дължимото и на спортните коментатори с техните винаги драматични вътрешни изживявания на играта, с внезапното снишаване и повишаване на гласа, и пр. Имаме пълна пародия на типичния футболен мач.
Целият скеч е една забавна интелектуална игра на сравнение и противопоставяне. Игра, в която двете страни са философията и футболът. Открий разликите! Максимално се използват всички аналогии. Така характерните спорове с рефера (добре, че не са виждали българското първенство) се превръщат в дълбоки екзистенциални спорове. Ницше обвинява съдията, че няма свободна воля. По-късно Кант ще твърди посредством категорическия императив, че онтологически голът съществува само във въображението.
Всъщност скечът има двойна насоченост. Бихме могли, разбира се, да се сетим за интелектуалните възможности на футболистите, да забележим колко до болка познати са похватите на коментатора с любимата интонация, нескончаемите прякори, изключително ценната информация, която дава за играта. Но истински осмяни в този скеч са самите философи, които мислят повече от 80 минути какво трябва да направят с топката. Отнесени в своите абстрактни светове, те са жалки, когато трябва да се справят с един елементарен практически проблем. Добре че Архимед се сеща, че трябва да ритне топката. Еврика!


Romani ite domum (време е да си вървим)
Now, write it out a hundred times!
Това е култова сцена от филма на Монти Пайтън Животът на Брайън. Брайън, който иска да стане член на Народния фронт на Юдея, трябва да се докаже, като напише анти-римски лозунг на двореца на Пилат Понтийски. Тъмна нощ е, той пише, а зад него бавно се приближава снажен римски центурион. Ефектът на напрежението е използван във висша степен. Настъпателната музика, бавните крачки на войника още повече усилват тревожността. И тук идва моментът на изненадата. Скечът е блестящо основан на игра с кода. Надписът на Брайън има две ключови характеристики: 1. Това е надпис против режима, той е незаконен. 2. Това е грешен от граматична гледна точка надпис, той е неверен. Римският войник също има две ключови харектеристики: 1.Той е римлянин, т.е. говори латински и 2. Той е войник. Случва се разбира се неочакваното. Влизат в сила нерелевантните за ситуацията значения. Вместо войник, който наказва нарушилия реда за подривната му дейност, ние виждаме владеещия латинския език да наказва Браян за граматическите му грешки. Скечът е още по-смешен, като имаме предвид, че центурионът разпитва Брайън за локативната форма на домус и за императива в мн. ч. на eo, опрял сабя в гърлото му.
Няма как да не направим аналогия с учителите педанти, истински изтезатели за всеки свободомислещ ум. Със своето строго отношение и недостатъчна прозорливост те са умело портретирани в образа на центуриона. Също като тях той държи само на формалното, а съдържанието му убягва някъде по пътя. Затова и той кара престъпника да напише подривното послание сто пъти, за да усвои както трябва граматичните форми. Из целия филм после ще се мяркат войници, опитващи се да изтрият злощастните упражнения на Браян. Черната дъска пародийно е уголемена до стена на дворец, а латинският език (не)изненадващо се оказва крайно неприложим в ежедневието. Главно защото всички се интересуват не какво казваме, а как го казваме, не колко гали е избил Цезар, а как да се преведе герундивната контрукция. Латински, върви си у дома!

Мръсната вилица (за десерт)
No Mungo... never kill a customer.
Скечът с мръсната филица, познат още като скеча с ресторанта (the restaurant sketch), започва тихо и спокойно със срещата на мъж и жена в изискан френски ресторант. Нищо не подсказва бурята, която ще се развихри след малко. Това, което отключва ситуацията и разгаря страстите, е невинната фраза Вилицата ми е малко мръсна. Следва сцена, достойна за екшън, в която се събира целият персонал на ресторанта, включително и разбеснелият се готвач с огромен сатър в ръка. На първо място хуморът се основава на преувеличаването, едно от основните средства на смеха, посочено от Исак Паси. От едно петънце става грандиозен скандал, от мухата става слон. Комичният ефект не би бил същият обаче, ако не беше налице и специфично обръщане на ситуациите и стереотипите. Знаем, че обикновено клиентите са тези, които се оплакват и преувеличават, а персоналът омаловажава всичко и гледа да уреди нещата, и пр. Напротив, в този скеч ресторантьорите са тези, които преувеличават чудовищно, а клиентите, смутени, се опитват да ги успокоят. Нетипичното поведение, съчетано с хиперболата правят ситуацията все по-абсурдна и абсурдна.
Самият скеч може да се приеме и като удачна пародия на френските ресторанти с тяхното пословично добро обслужване. Любезността в случая е доведена до крайност и управителят на ресторанта се самоубива с мръсната вилица, която е имал злощастието да предложи на своите клиенти. Осмиването обаче става и по друг параграф. В изискания ресторант готвачката с гноясали пръсти къса салатата, готвачът е луд, а сервитьорът има болезнена рана в главата. Двете посоки на осмиване не само не си противоречат, но се допълват прекрасно, за да засилят лавинообразно нарастващия смях. Прочутата реплика Клиентът винаги е прав показателно се изражда в Никога не убивай клиент.
Този скеч е интересен и с това, че е един от малкото (ако не и единственият) с финална реплика: Добре, че не им казах за мръсния нож. Обикновено скечовете на Монти Пайтън прекъсват внезапно, дори понякога някой от героите казва Какъв глупав скеч! и си тръгва. (Друг любим метод за завършване на скеч е да се пусне 16-тонна подкова върху героите, или да влезе средновековен рицар, който да ги удари по главите със сурово пиле). Монти Пайтън се отказват от изпитания метод с финална реплика, за да въведат новаторския подход скечовете да са свързани асоциативно, да следват потока на съзнанието. Понякога пък Джон Клииз се включва като радиоговорител и казва: А сега е време за нещо напълно различно...


А сега е време за нещо напълно различно...