Американска нощ

В диалога „Йон” на Платон се застъпва тезата, че изкуството идва от боговете. Поетите също като прорицателите просто предават едно послание, изпратено им свише, но те не го разбират, нито могат да го обяснят. Изкуството е плод на божествено озарение, миг на вдъхновение и радост, устремен порив за сътворение.
Но изкуството е и мъчителен процес на търсене, понасяне на критики, съмнения, досадни поправки. Това са двете страни на една монета, двете лица на Янус. Ние, читателите, слушателите, зрителите виждаме само готовото произведение. Можем да го харасаме или отхвърлим, да бъдем запленени или отвратени, провокирани или отегчени, но в крайна сметка ние виждаме само крайния вариант. Един филм, например, достига до нас с определена дължина, определен набор от сцени, подредени по определен начин. Но за да се стигне дотук е трябвало да бъдат заснети много повече сцени и от тях е избрано най-доброто. Версията, която ние виждаме, е крайната точка на един много дълъг процес, върхът на айсберга, едно добре оброботено вдъхновение, божествен глас, който досига до нас чрез множество технически приспособления.
Именно затова, особено ме впечатли филмът „Американска нощ”, който гледах наскоро. Не бих казала, че това е филм, който ме накара да се разплача или промени завинаги начина, по който възприемам света, но със сигурност мога да кажа, че ме заинтригува и промени начина, по който възприемам самите филми. Накратко казано, „Американска нощ” е филм за правенето на филми. За разлика обаче от „8½” (1963) на Фелини или „Ах, този Джаз” (1979) на Боб Фоси, тук режисьорът спира вниманието си предимно върху техническите елементи от изпълнението на филма. Самото заглавие „Американска нощ” е технически термин за сцена, снимана през деня, която чрез специален похват заприличва на нощна. Американската нощ всъщност е ден, и още от заглавието започва да ни става ясно, че в киното не всичко е такова, каквото изглежда. Трюфо използва похвата „филм във филма” и представя заснемането на „Запознайте се с Памела” – сълзлива меодрама за млада англичанка, която се влюбва в бащата на съпруга си и избягва с него. Режисьорът на „Запознайте се с Памела” Феранд се играе от самия Трюфо, който по изключително оригинален начин преплита реалност и измислица, действителност и фикция. Всъщност ние зрителите имаме възможност да надникнем на снимачната площадка, да видим правдиви детайли от процеса Изкуство – именно това дава основание на мнозина от съвременниците на Трюфо да обявят филма му за документален. Макар и това да не е съвсем така – „Американска нощ” е игрален филм, който не борави с дати, документи, стари снимки и пр. – няма как да не се съгласим, че в него по наистина забавен начин можем да разберем основните неща за кино продукцията. Тук наблюдаваме като на длан различните персони във филмовата индустрия – от сценичния работник с неговите находчиви изобретения, през застаряващата примадона и вечният любовник, който трябва да се примири с факта, че е гей, до младата Джули, която пристига на снимките с целия чар на своята красота, но и с тревожния спомен за наскоро преживяната нервна криза. Като прибавим ревнивия главен актьор, чиято приятелка му изневерява по всички ъгли на снимачната площадка и съпругата на отговорника по костюмите, която го следва навсякъде, за да го предпази от „покварените” актриси, картината става пълна. Екипът се състои не само от актьорите – внушава Трюфо - но и от всички онези хора, които остават зад кадър, но без чиито труд филмът е невъзможен; всички онези, които помагат на актьорите да изглеждат красиви и недостижими, които работят нощем, за да оправят сценария, които разстилат сняг посред лято, правят дъжд при безоблачно небе и жертват личния си живот. „Зад” филма, „зад” лентата стоят толкова хора, които никога няма да видим, толкова гласове, които няма да чуем, толкова труд, който остава в масовката. Режисьорът на „Американска нощ” ни позволява да ги видим – с всичките им дребни проблеми, радости и тревоги.
Не по-малко важни са и актьорите – но не онези бляскави, застинали образи на тъга или величие, а актьорите без маска, актьорите зад кадър. „Американска нощ” е и филм за това кой с кого спи, на кого изневерява и защо. Наистина ли правенето на филми е така тясно свързано с правенето на любов. Развратена, покварена ли е кино индустрията? Актьорите са в не по-малко сложни взаимоотношения помежду си отколкото героите, които играят. Ролята на изоставената жена на средна възраст трагично допълва личната съдба на Северин, която все по-трудно запомня репликите си и търси утеха в алкохола. Дъщеря на преуспяла Холивудска звезда, Джули обаче има не по-лека съдба. В лицето на Северин тя вижда своето бъдеще. Джули по-добре от всички осъзнава колко измамно и пошло е киното и копнее да се откаже. По парадоксален начин думите, които тя изрича, когато решава да промени живота си, стават част от сценария на филма, а Алфонс настоява с нея да избягат, също както тя избягва във филма с бащата на неговия герой. И също както бащата във „Запознайте се с Памела” умира, така и актьорът, който го играе умира, поставяйки в задънена улица цялата продукция.
Къде започва и къде свършва изкуството, кое е по-важно за актьора - киното или личния му живот? Това са само част от въпросите, които Трюфо задава в своя филм. През цялото време в черно-бяло се повтаря сънят на режисьора, вероятно спомен от детството: малко момченце в тъмна нощ открадва всички афиши за филма „Гражданинът Кейн”. През нощта или през деня е сниман сънят? Няма значение. В съня нищо не е истинско. Също както в изкуството. То ни влудява, кара ни да вършим щури неща, постоянно да преоткриваме себе си. „Магьосници ли са жените?” – пита Алфонс през целия филм, и ние с не по-малък успех бихме могли да попитаме „Магия ли е киното?”. Очевидно, и в двата случая отговорът е положителен...
Киното е магия и за тези, които му се наслаждават, но и за тези, които го правят. В първия случай, то е наслада за сетивата, празник на цветове, картини и идеи; във втория – радостта от вдъхновението, но и търпението, щастливите изходи от невъзможни ситуации, успешната борба със сроковете, победата на твореца над „хората с парите”.
„Американска нощ” е произеведение, което осъществява вечната мечта на човека да погледне зад кулисите, да разбере как става фокусът. Но същевременно този филм с блестящата си режисура и оригинални идеи ни покзва, че, за да правиш кино, е необходимо и нещо повече от технически умения – необходими са сърце, душа, живот. Актьорите са ранимите, субективните посредници между всички зад кадър и всички пред екрана, между божественото вдъхновение отгоре и всичи ние, които сме долу, но искаме да се извисим чрез изкуството. Така се връщаме отново в началото. Краят на „Американска Нощ” е и неговото начало. Камерите се приближават, после се отдалечават, изключваме телевизионния екран, напускаме киното и вече сме сами със себе си. Но не съвсем – с нас е филмътJ